Ивелина Недкова от Animal Hope Bulgaria-Kazanlak, заедно със своя съпруг Румен успяха да закарат 350кг. храна в Украйна. Затова споделя самата тя с пост във facebook, в който разказва потресаващи неща свързани с войната, с животните, с доброволците. Доброволец номер 1 на животните в Казанлък споделя за огроманата хуманитарна криза, в която е изпаднала Украйна в разгара на войната.
Целия разказ можете да прочетете в сайта ни:
“Пътуването ни за Украйна започна благодарение на моят прекрасен съпруг Румен. След като Рая и всички ученици и дарители събраха 350кг храна за животните в Украйна и подготвихме необходимите документи на 31.03.2022г., ние отпътувахме. Имахме уговорка с доброволци да се срещнем в град близо до Орловка (границата с Румъния, Исакча).
Пристигнахме на границата Исакча, впечатлена съм – адмирации към румънските организации и към всички млади доброволци отлична организация. Трябваше да сме там в 6ч., но закъсняхме и се наложи да хванем ферибота в 9ч.
Украйнските момичета поеха риска и останаха да ни чакат (имат вечерен час от 21ч. до 6ч.) с животните, които решихме да вземем. Фериботът ни отведе на границата с Украйна, гранична полиция и армията въоръжени и готови да стрелят при нужда посрещат малко идващите коли. Виждайки надписания бус се усмихват благодарни за това, че някой иска да им помогне. Една жена от армията попита можем ли да оставим малко храна за Белка -бездомно куче живеещо на границата. “За полицейските кучета има порцион храна, но нея я храним ние”. Сълзите нахлуха в очите ми…Разбира се, че оставихме един пакет. Щателна проверка на всичко в буса, писане и обяснения. Междувременно момичетата бяха дошли до границата, защото там е по безопасно.
Планът ни беше да прекосим, да дадем храната, да вземем животните и веднага да се върнем обратно, но не се получи. Наложи се да останем да пренощуваме в Украйна. Палатката от снимката е на две семейства обикновенни хора решили да помагат доброволно. Те приготвят чай, кафе и супа за бежанците и за шофьорите на тирове (те трудно прекосяват границата сега и се налага да чакат дълго). Има буркан за дарения за да се купуват продукти. Няколко котки и кучета също намират подслон и храна там в палатката. Една баба може би на около 80г. също е доброволка слага дърва в печката, бърка супата.
Посрещнаха ни радушно в палатката, предложиха чай, кафе и храна. Разговорите са някак си с буца в гърлото. Питат как е в България, как е с животните там казвам, че не е много добре…какво да кажа. Ние питаме те как са, как е при тях сега. Разговорите вървят, къде на английски, къде на руски и български, разбираме се. Момчетата дори се опитват да се шегуват, всички се усмихват, но в очите им се вижда страха и отчаянието. Момичетата живеят в Одеса и Измайл. Разказват за бежанците в собствената им държава. Много хора от унищожените градове са избягали и са отишли в техните градове. Читалища и общежития са пригодени за бежанците. Много жени и деца. Много изоставени животни – “хората просто си тръгват и изоставят котката си”.
Момичетата се притесняват също като нас – няма достатъчно домове, сега пък с войната съвсем. Те кастрират много, но очакват сега ново поколение от бездомни. Притесняват се повече за животните от колкото за самите себе си. Хранят и лекуват, сега е трудно с доставките на храна за животните. Прави ми впечатление, че ветеринарните им лекари кастрират бездомни безплатно. Решаваме да претоварим храната и да сложим животните в нашите клетки, че са по големи. Момичетата решават да тръгнат въпреки вечерния час. Сбогуването с животните, за които си се грижил е тежко всички знаем, когато изпращаме какво е. Плакахме и двете, но е за тяхно добро. Започна да духа силен вятър, около 6 часа казаха, че няма да има ферибот заради вятъра, не се знае дали ще има и в 10. Трябваше да решим какво да правим.
Сухопътна граница има на 100 км през Молдова. Тръгнахме. Трябваше да минем през два малки града в Украйна. Още на първият на контролният пункт полицаи и военни и 4-5 малки кученца на около 2 месеца. Сърцето ме заболя. Мъжете се зарадваха на котките и на това, че ще ги спасим. Ние пък дадохме едно чувалче за бебетата. Нямате си и представа каква радост настана сред мъжете, веднага сипаха на малките да ядат, а те пък весело размахват опашки и лакомо хапват. Странна мисъл нахлу в главата ми “Всички се радват на мига защото утре знаят, че може да са мъртви…и хората и животните”. Пожелаваме им здраве и продължаваме напред.
Градчетата малки, чисти и спретнати….наредени барикади от пясък. Маскировъчни мрежи ръчно плетени от различни тъмни парцали (минава ми мисъл, че са вероятно от репортажа с жените пенсионерки, които помагат с плетенето им). Котките отзад не издават и звук сякаш знаят, че го правим за тяхно добро. Стигаме границата, опашка от хора. Автобус с майки и деца на 2-5 г. възраст. Майките се опитват да се усмихват и да забавляват децата. Пристигат коли, мъж оставя жена и дете ….един малък куфар.
Просто е ужасно, сърцето ти се свива от всякъде. В едната кола мъж бременна жена ,две деца. Румен говори с мъжа, той споделя, че има право да избяга (многодетен баща е), но ще закара жена си и децата във Варна и ще се върне. 3-4 дружелюбни кучета душат по колите и видимо търсят храна. Извиках ги и дадох каквото беше останало. Украйнски войник (момче около 20г.) ми вика – вземете ги и тях, спасете ги…как да стане ….всички знаем, че не могат да се спасят всички……и хора и животни…война е. Пак щателна проверка и ни пускат, следващ пункт и следващ. Тук са Украйна, Молдова и Румъния. Лена и майка и се тревожат. При нужда ще дойдат и ще вземат котките обратно. Мисля си – Думи и действия, които и ние бихме направили за нашите животни. На границата с България сме, някак си вече ти олеква …опашка обаче се прибираш у дома. Колко хора нямат вече дом ……и колко животни
П.С.Нямам много снимки ,защото не съм по снимането.”
