Маслодайната роза (Rosa damascena) е един от символите на България, защото розовото масло е един от най-разпознаваемите български продукти на световните пазари. Кога обаче започва производството му по българските земи и каква е неговата история?
Родината на маслодайната роза е Югозападна Азия, където първоначално се е отглеждала предимно като декоративно растение. Липсват категорични доказателства за това кога точно е започнало производството на розова вода и розово масло чрез преваряване на розов цвят, но се предполага, че процесът е създаден и развит още през 9-и век в Индия и Египет.
През Средновековието Персия е най-големият производител на розова вода в света, като ценната ароматна течност е изнасяна за Китай, Индия и страните в Северна Европа. През средните векове в Индия започват да използват медни казани, в които с единична дестилация се произвеждат малки количества розово масло, продавано за огромни суми. През 16-и век в Европа започва да се използва процесът на двойна дестилация на розовата вода, който води до получаване на чисто розово масло.
Производството на Стария континент обаче не е достатъчно, за да задоволи търсенето, в резултат на което през 17-и век на европейския пазар се появява персийското розово масло. По това време маслодайната роза започва да се отглежда в редица европейски държави, включително и на Балканския полуостров в пределите на Османската империя.
Първите данни за такива розови насаждения са от околностите на град Одрин, като информацията датира от средата на 17-и век. На територията на днешна България първите документални сведения за розови насаждения са от 1712 г. в землището на с. Войнягово, Карловско.
В средата на 19-и век започва да се споменава и Розовата долина, като наименованията включва териториите на подбалканските котловини в областта между Казанлък, Карлово и Стрелча. По размери Розовата долина е една от най-големите розови градини в света, а качеството на произвежданото розово масло от местния сорт Казанлъшка роза е изключително високо.
Розовото масло през 18-и и 19-и век
Розоварните в миналото се наричали гюлпанати, гюлпхани или гюлници. Те задължително се строяли до чиста течаща вода, която да се използва в производството. Преработката на розовия цвят се извършвала в малки медни казани. За производството на един килограм розово масло били необходими средно между 3000 и 6000 килограма розов цвят, в зависимост от качеството на реколтата.
В миналото чувалите с набран на ръка розов цвят тежали средно около 25 килограма. От съществено значение за количеството добито розово масло било бързото транспортиране на розовия цвят до дестилериите, тъй като, изложено на слънчевите лъчи, розовото масло бързо се изпарява.
По-късно, в началото на XX век маслото се дестилирало в медни дестилационни съдове, подгрявани на огън. За един дестилационен цикъл били необходими около 15 кг розов цвят и 60 литра чиста вода.
В дългогодишната си практика, използвайки и опита от производството на ракия, българските розопроизводители въвеждат редица подобрения в процеса на двойната дестилация. Те увеличават количеството на полученото розово масло, но в същото време запазват неговия аромат и изключителните му качества. Постепенно българският продукт измества на пазара кашмирските и арабските розова вода и масло.
През 1902 г. Слави Митов от Карлово, в сдружение с французина Пиер Шер, построява първата дестилерия с парно загряване. В началото на 20-и век карловският регион заема водеща позиция на пазара на розова вода и розово масло. Засадените площи достигат до 38 220 декара, от които се добиват 7 483 367 килограма розов цвят годишно. След глобалната икономическа криза през 30-те години на миналия век розовите насаждения са почти унищожени, а възстановяването им отнема десетилетия.
Първите български износители на розово масло
През XIX век се заражда и развива търговията с българско розово масло и износът за Одрин, Цариград и европейските държави. От самото си начало този сектор е с изцяло експортен характер, като вътрешната търговия е била по-скоро изключение.
Първите износители на розово масло в началото на 19-и век са Христо и Никола Пулиеви от Карлово. През 1839 г. в търговията се включва и Евлоги Георгиев. Той търгува с Е. Паница във Виена и с Леополд Бенг в Париж.
През 1820 г. казанлъчанинът Дончо Папазоглу създава първата в града фабрика за розово масло. Търговията му постепенно се разраства и през 1854 г. се поема от синовете му Димитър и Ботьо, които създават първата търговска къща за износ на розово масло Братя Папазоглу. Тя изнася продукта в цял свят и имат кантори в Лондон, Ню Йорк, Виена и Цариград, където работят заедно с Христо Тъпчилещов.
През периода 1830-1880 г. като голям износител на розово масло в Англия се прославя и фирмата на братя Гешови, която също е от Карлово. По-късно те откриват и клон на компанията във Виена. Значителни количества на лондонския пазар продава и Васил Хаджи Вълков чрез българската фирма Тотю Станчев – Михайлов и сие, основана в Манчестър. След Кримската война широка търговска дейност развива и Христо Тъпчилещов от Калофер.
След 1880 г. във вече свободна България дейността на търговците от карловския розопроизводителен район се засилва и в нея се включват много от местните заможни фамилии. Започва изграждането на розоварни не само от местните търговци, но и от казанлъшки фирми и чужди индустриалци.
Какво представляват мускалите и конкумите?
Произведеното количество розово масло се измерва със специална единица за тегло, наречена мускал, която е заета от арабите и е равна на 4.9844 грама. В средата на 19-и век, до Кримската война, в българските розопроизводителни райони се произвеждат между 200 и 300 хиляди мускала розово масло годишно.
След Освобождението на България през 1878 г. добивът на розово масло започва да се увеличава, като през 1881 г. само в Карловска околия са произведени 110 000 мускала розово масло, през 1899 г. са произведени 405 000 мускала, а през 1909 г. – 848 000 мускала.
Съдовете за експорт на българското розово масло се наричат конкуми. Те се изработват от медна ламарина и се калайдисват отвътре и отвън. За експорт се използват конкуми с вместимост от 20 грама до 5 килограма, а за съхранение – от 5 до 120 килограма.
При изнасянето им в чужбина, за да се предпазят от счупване, конкумите се опаковат в мек филцов плат и дървени каси. Върху тях розопроизводителите слагали своите емблеми и теглото на розовото масло. Висококачественото розово масло носи на българските производители много медали и дипломи от световни изложения и панаири.
През 1873 г. розовото масло на Братя Папазоглу печели златен медал на изложението във Виена, а през 1875 г. те представят казанлъшко розово масло на изложението във Филаделфия, където получават и втори златен медал.
През 1894 г. Стефан Кьобашиев получава златен медал от изложението в Антверпен, а през 1907 г. Стефан Лилов от Клисура взема първа награда на лондонското изложение.
Днес в България се добиват между 2 и 4 тона розово масло всяка година, което превръща страната ни в един от най-големите световни производители на тази суровина. Българското розово масло се купува от водещите световни компании в парфюмерийната и козметичната индустрия.
Източник: Propackmagazine
