8 март 1982 г. се случил в понеделник. Казанлъчани го помнят като деня на най-голямата катастрофа в града им.
Малко след 14 часа на този ден пътнически влак от Карлово за Тулово помита градски автобус на прелеза до фабрика “Кремона”. Загиват 13 души.
По ирония на съдбата навръх женския празник жертвите са само мъже, макар че автобусът бил препълнен и повечето пътници пътували прави.
Следствието и съдът установяват, че пазачката на прелеза Жечка Станева, тогава на 52 г., забравила да пусне бариерите. Тя приела телефонограмата, че влакът е тръгнал от най-близката до Казанлък гара Дунавци, но точно в този момент в кантона дошла колежката й Златка, за да й донесе подаръка за Осми март.
Оказало се, че Жечка трябва да доплати 30 стотинки, тъй като подаръкът, за който вече никой не се сеща какъв е бил точно, се оказал по-скъп от сумата, отпусната от профкомитета. Жената се засуетила и не посегнала към ръчката за бариерите, която била на 2 метра от нея.
После пред съда тя твърди, че не е чула сигнала на връхлитащия влак.
Шофьорът на автобуса Александър Абрашев пък се полъгал по вдигнатите бариери и по самосвал, който преминал през линията преди автобуса без проблеми. Рейсът навлязъл в прелеза бавно – с 25-30 км/ч. В последния момент шофьорът видял влака и се опитал с “мръсна газ” да избегне удара, като го изпревари. Изправил се с цял ръст върху педала на газта, но мотрисата помела задната част на автобуса. Всички жертви са били там. Без този опит за спасение е могло влакът да разполови претъпкания автобус и тогава убитите щели да бъдат повече.
През прелеза тогава минавала “тройката” – рейсът за близкото село Копринка и язовир “Георги Димитров”, днес “Копринка”. Част от пътниците били тръгнали да празнуват женския празник на язовира. Други били ученици от близкото СПТУ по хидравлика и пневматика и се прибирали на село след училище. Затова сред жертвите има и шест 18-годишни момчета.
Те се качили само 2 минути преди нещастието от последната спирка преди фаталния прелез “Абаята”.
Трагедията е огромна. В катастрофата загиват и българи, и турци. Мюсюлманите са четирима.
Шест от жертвите са от село Копринка. Два дни по-късно 4-ма от мъжете са погребани един до друг на селското гробище, траурната церемония била обща. Другите двама изповядвали исляма и намират покой в турските гробища. Селото не помни нито преди, нито след това такава трагедия.
Радка Дочева и съпругът й Дочо от Копринка са във фаталния автобус, бързали да се приберат вкъщи за празника. След удара Дочо загива, Радка оцелява, но трябва да изтърпи две мозъчни операции. Тя почина през 2021 година. Преди това трябвало да се грижи за двете си момчета – тогава Пламен е на 17, а Диян – на 13 години. Имала нещастието да изпрати и Пламен, който починал без време от рак. Днес от семейството е останал само вече 55-годишният Диян, който е на инвалидна количка след претърпяна контузия като футболист – бил вратар. /Какво разказа жената пред “24 часа” през юни 2002 г. – виж по-долу/.
В автобуса намира смъртта си и 18-годишният ученик Юксел Чобанов. В Копринка не са забравили, че той бил третият син в семейството. Първото му братче полудявя и се хвърля под влака. Второто момче се родило болнаво и по-късно починало. Юксел загинал в автобуса. Родителите им доживели трудни старини.
Най-възрастен сред жертвите е 76-годишният Христо Стамов. Старият човек носел фиданки и не му било удобно да стои седнал, затова поканил своя съселянин Минчо Първов на седалката и заел неговото място прав между седалките. При катастрофата Стамов загива, а Първов заживял втори живот благодарение на смяната на местата.
Новината за катастрофата се разнася бързо. В Казанлък става страшно – хвърчат линейки, раждат се страховити слухове: че е гръмнала оръжейницата “Арсенал” и какво ли не… След това стотици казанлъчани хукват към болницата, където са откарани труповете, за да търсят близките си.
“Принудихме се да вдигнем по тревога военно поделение и с два кордона войници и милиционери опасохме болницата, за да запазим реда” разказа през 2002 г. пред “24 часа” следователят по делото Здравко Янакиев, който след това стана адвокат. Най-страшното било, когато трябвало близките да разпознават труповете на загиналите. Още повече, че болшинството били младежи без документи за самоличност.
Градът настръхнал, искали да линчуват прелезопазачката. “Наложиха й “задържане под стража”, но за да я скрием от отмъщение, най-напред я прибрахме в психиатричната болница в Раднево”, припомни още Янакиев.
В Казанлък същата нощ пристига заместник-министърът на транспорта Бойчо Щерянов.
Според традицията от онова време, на другия ден в централните вестници няма и дума за трагедията. Само на 12 март в местния вестник “Искра”, най-долу на трета страница, излиза следното съобщение: “На 8 март при преминаване на ж.п. прелез в западната част на града пътнически влак удря при видгнати бариери задната част на автобус, пътуващ по линията “Казанлък – язовир “Георги Димитров”. В резултат на злополуката има убити и ранени. ОК на БКП и ИК на ОбНС изпратиха съболезнователни писма до близките на загиналите”.
Фаталният прелез на линията София – Бургас през Карлово веднага е затворен.
Тогава си припомнят, че е имало заповед за неговото затваряне още през август 1979 г. след подобна жестока катастрофа на автобус и влак край град Марица, днес Симеоновград, но местните власти се налагат и той остава. На 9 януари 1980-та било решено на мястото на прелеза да се изгради пътно съоръжение на две нива, но пък нямало пари.
Чак през 2002 година, 20 години след трагедията, на мястото наистина бе изграден подлез. Той съкращава пътя на казанлъчани до индустриалната зона на града с няколко километра. На церемонията по официалното откриване на 1 юни присъства и премиерът Симеон Сакскобургготски.
Той се поклони и пред паметната плоча с имената на жертвите от катастрофата на 8 март 1982 година, открита същия ден. Православни и мюсюлмански духовници отслужиха заедно религиозни ритуали в тяхна памет.
Но тогава, през 1982-ра, казанлъчани искат смъртна присъда за Жечка Станева, жената, която забравя да пусне бариерите.
“По онова време делата не се бавеха, приключихме следствието за два месеца”, разказва още следователят Здравко Янакиев. Било трудно дело, по него трябвало да разпитат 60-70 души.
Делото се гледа в клуб на пазара в Казанлък при голям интерес. По-късно този клуб става дискотека. На 23 юли 1982 г. Окръжният съд в Стара Загора осъжда Жечка на 15 години лишаване от свобода. Шофьорът на автобуса Александър Абрашев получава 3 години условно. Той е жив и до днес.
Жената се признава за виновна и съжалява за случилото се.
Реално осъдената прекарва зад решетките 7 години, 6 месеца и 27 дни, пише в съдебните архиви. В затвора с примерно поведение и честно отношение към труда е дала доказателства за своето поправяне, се казва още в тях. Затова и е освободена условно предсрочно на 10 октомври 1989 година – точно месец преди политическите промени в България.
По документи до този момент тя била изтърпяла 13 години, 1 месец и 29 дни от присъдата си, тъй като по сложното “затворническо” счетоводство й се приспадат времето за положен труд и от помилване.
Източник: 24 часа, Ваньо Стоилов/
