Една интересна история за Паметника на свободата

Лю­та зи­ма на­ка­ра­ла пър­вия стро­и­тел на па­мет­ни­ка на Шип­ка да из­бя­га, изос­та­вяй­ки гра­де­жа са­мо на вто­рия ме­тър ви­со­чи­на. Ма­га­ре из­я­ло чер­те­жа на мо­ну­мен­та. Меч­ка го­ни­ла ра­бот­ни­ци­те. И как­во ли още не. То­ва е са­мо мал­ка част от пре­лю­бо­пит­на­та ис­то­рия на Па­мет­ни­ка на па­мет­ни­ци­те, как­то ние, бъл­га­ри­те, на­ри­ча­ме Шип­ка.

И той ка­то са­мо­то ни Ос­во­бож­де­ние ми­на­ва през куп пе­ри­пе­тии пре­ди да бъ­де офи­ци­ал­но от­крит. Всич­ко за­поч­ва на 13 ап­рил 1879 г., ко­га­то по вре­ме на Уч­ре­ди­тел­но съб­ра­ние в Тър­но­во по идея на Пет­ко Ка­ра­ве­лов се раж­да ро­до­лю­би­ва­та ми­сия за пос­тро­я­ва­не на мо­ну­мент в па­мет на бой­ци­те, пад­на­ли за сво­бо­да­та на Оте­чес­тво­то. Пред­ло­же­ни­е­то би­ло при­е­то еди­но­душ­но и през 1921 г. е ос­но­ва­ван спе­ци­а­лен ко­ми­тет, кой­то да ръ­ко­во­ди гра­де­жа. Въ­о­ду­шев­ле­ни­е­то в бъл­га­ри­те е не­виж­да­но.

За­де­ляй­ки от за­лъ­ка си, все­ки се включ­ва в съ­би­ра­не­то на сред­ства за вди­га­не­то на па­мет­ни­ка. Не­ве­ро­ят­но, но до­ри уче­ни­ци съ­би­рат па­ри­те си за за­кус­ки и ги да­ря­ват за на­род­но­то де­ло. Ня­ма друг та­къв слу­чай в бъл­гар­ска­та ис­то­рия, в кой­то и де­ца­та да са от­да­де­ни на ка­у­за­та на­рав­но с ро­ди­те­ли­те си.

След­ва об­я­вя­ва­не на кон­курс, кой­то пе­че­лят ар­хи­тек­тът Ата­нас Дон­ков и скул­пто­ра Алек­сан­дър Ан­дре­ев. И два­ма­та не са слу­чай­ни хо­ра. Ро­де­ни­ят в Габ­ро­во Дон­ков е внук по май­чи­на ли­ния на То­тю Ива­нов – един от ор­га­ни­за­то­ри­те на Ап­рил­ско­то въс­та­ние в Габ­ров­ско и под­вой­во­да на че­та­та на Цан­ко Дюс­та­ба­нов.

Ата­нас учи в Ап­ри­лов­ска­та гим­на­зия, а пос­ле – в ре­ал­на гим­на­зия в Со­фия, а нак­рая през 1910 г. за­вър­шва мо­ну­мен­тал­на ар­хи­тек­ту­ра в Рим при проф. Че­ра­ди­ни и проф. Ман­фре­ди. От­ли­чен е със зла­тен ме­дал. Бил е въз­мож­но най-под­гот­ве­ни­ят за вре­ме­то чо­век. Алек­сан­дър Ан­дре­ев пък е ро­ден в Ло­веч, за­вър­шва скул­пту­ра в Ри­су­ва­тел­но­то учи­ли­ще в Со­фия през 1903 г. при проф. Же­ко Спи­ри­до­нов, след ко­е­то спе­ци­а­ли­зи­ра във Ви­е­на, Мюн­хен и Бер­лин.

До­тук всич­ко е на­ред. Гра­де­жът на па­мет­ни­ка за­поч­ва през 1926 г., ко­га­то стро­и­те­лят Илия Мъг­лов сфор­ми­ра бри­га­да дюл­ге­ри от Габ­ров­ския край. За­поч­ват ра­бо­та през сеп­тем­ври. Но с нас­тъп­ва­не­то на зи­ма­та бър­зо раз­би­рат, че ус­ло­ви­я­та на вър­ха ще са дос­та по-труд­ни, от­кол­ко­то са пред­по­ла­га­ли. И ед­ва вдиг­на­ли два мет­ра от пос­та­мен­та, се раз­бя­га­ли. Ус­пе­ли да пос­тро­ят са­мо она­зи част, ко­я­то днес е гроб­ни­ца­та.

Из­бя­гал до­ри баш­майс­то­рът Илия Мъг­лов .Па­ни­ка­та в ко­ми­те­та би­ла ог­ром­на. От­къ­де да на­ме­рят нов стро­и­тел. Спре­ли се на Пе­ньо Ата­на­сов – Бом­бе­то. Но се на­ло­жи­ло дъл­го да го убеж­да­ват да се на­гър­би с теж­ка­та за­да­ча. За­то­ва го за­ве­ли на вър­ха – да ви­ди и усе­ти мяс­то­то, къ­де­то тряб­ва да се из­ви­си мо­ну­мен­тът.

Пър­во­на­чал­но Бом­бе­то не при­е­мал. Ве­че се зна­е­ло, че сви­ре­пи­те бу­ри и ре­кор­дни­те сту­до­ве са от­ка­за­ли пър­ви­те стро­и­те­ли. Но на вър­ха бил и То­дор Ки­ров, опъл­че­нец, кой­то се ца­нил за стро­и­тел на па­мет­ни­ка от пър­вия ден на гра­де­жа, со­чат спо­ме­ни­те на Бом­бе­то, ко­и­то се па­зят в Дър­жав­ния ар­хив в Тър­го­ви­ще.

70-го­диш­ни­ят дя­до пад­нал на ко­ле­не пред мла­де­жа до един от око­пи­те край ка­мъ­ни­те, раз­пла­кал се и ка­зал: “Слу­шай мас­тор­че, ту­ка бях аз по вре­ме на най-ожес­то­че­на­та бит­ка, два пъ­ти съм ра­ня­ван. Ка­то ба­ща те мо­ля, съг­ла­си се да пос­тро­иш па­мет­ни­ка. С то­ва ще ми се ус­по­кои ду­ша­та.”  Пе­ньо сил­но се раз­въл­ну­вал. Ка­зал си: “Ту­ка хо­ра­та жи­во­та си са да­ли за Бъл­га­рия, та аз в мир­но вре­ме от вя­тъ­ра ли да се пла­ша!”. И на връ­ща­не, в кръч­ма­та “Ор­ло­во гнез­до” в се­ло Шип­ка, под­пи­сал до­го­во­ра.

Да­ли му пъл­на­та сво­бо­да да ръ­ко­во­ди це­лия стро­еж, до­ри и фи­нан­со­во. Пе­ньо е ро­ден в се­ло Драл­фа, Тър­го­вищ­ко. Ба­ща му е стро­и­тел, ра­бо­тил с Ус­та Ко­льо Фи­че­то. Сла­ва­та му на от­ли­чен майс­тор се но­се­ла из ця­ла­та стра­на. Ед­ва 15-го­ди­шен, Пе­ньо ве­че пъ­ту­вал с ба­ща си по стро­и­тел­ни обек­ти в Ру­се и в Ца­риг­рад, къ­де­то ус­во­ил всич­ки тън­кос­ти на за­на­я­та.

Пря­ко­ра си Бом­бе­то по­лу­ча­ва, след ка­то се връ­ща от Тър­го­ви­ще, об­ле­чен алаф­ран­га и ни­кой в кръч­ма­та не го поз­нал. До края на жи­во­та си не сва­ля от гла­ва­та си ем­бле­ма­тич­но­то бом­бе. Ка­то тру­до­вак в Шу­мен пък се на­у­чил да раз­чи­та ин­же­нер­ни­те чер­те­жи. Бил тол­ко­ва до­бър, че на­бо­ри­те го на­ри­ча­ли Ин­же­не­ри­на.

20-го­ди­шен, Пе­ньо по­лу­чил сви­де­тел­ство за майс­тор-пред­при­е­мач от Ми­нис­тер­ство­то на об­щес­тве­ни­те сгра­ди, пъ­ти­ща­та и бла­го­ус­тройс­тво­то, ко­е­то му поз­во­ля­ва­ло да ръ­ко­во­ди стро­е­жи на стой­ност до 5 ми­ли­о­на ле­ва, въп­ре­ки че ня­мал ни­то стро­и­тел­но, ни­то ин­же­нер­но об­ра­зо­ва­ние. Та­ка са­мо на 26 го­ди­ни майс­тор Пе­ньо по­ел най-важ­ния за мла­да Бъл­га­рия гра­деж.

Но преч­ки­те не спи­рат. Стро­и­те­лят лич­но съ­би­ра ра­бот­ни­ци и ги во­ди на вър­ха. Прис­тиг­на­ли при­ве­чер, лег­на­ли да спят на го­ла­та зе­мя, уви­ти в чер­ги. Но се из­ви­ла бу­ря. Вя­тъ­рът ги за­си­пал с пръст и дреб­ни ка­мъ­ни. На сут­рин­та и те­зи ра­бот­ни­ци се раз­бя­га­ли. Пе­ньо ос­та­нал сам, но не се от­ка­зал. За де­се­ти­на дни съб­рал но­ва бри­га­да – то­зи път су­ро­ви бал­кан­джии от Габ­ров­ския край. Ра­бот­ни­ци­те взе­ли със се­бе си во­ло­ве­те на се­мейс­тва­та си, за да мо­гат да но­сят ка­мъ­ни­те и пя­съ­ка.

А ка­мъ­ни­те се ва­де­ли на ръ­ка, и от от­да­ле­че. Нап­ра­ви­ли си зем­лян­ки за спа­не, на ко­и­то вра­ти­те се от­ва­ря­ли от­вът­ре на­вън. Стро­е­жът не спи­рал ни в студ, ни в дъжд. Вед­нъж сне­гът та­ка зат­ру­пал вра­ти­те, че не мог­ли да ги от­во­рят. И се на­ло­жи­ло да пра­вят дуп­ка в пок­ри­ва, за да из­ля­зат. Ед­на сут­рин, ста­на­ли ра­бот­ни­ци­те и как­во да ви­дят – ма­га­ре­то из­я­ло чер­те­жи­те на па­мет­ни­ка. .Ос­та­на­ла са­мо гла­ва­та на лъ­ва

На­ло­жи­ло се да нап­ра­вят но­ви. Но с то­ва пре­меж­ди­я­та не свър­ши­ли. Друг ден меч­ка на­пад­на­ла ма­га­ре­то, ко­е­то е но­се­ло во­да на ра­бот­ни­ци­те. Под­го­ни­ла го и то вляз­ло в зем­лян­ка­та при стро­и­те­ли­те. Спа­си­ло ги то­ва, че вра­та­та се от­ва­ря­ла на­вън и меч­ка­та не ус­пя­ла да вле­зе. С гра­де­жа се ан­га­жи­рал до­ри цар Бо­рис III.

Хо­дел чес­то, ис­кал неп­ре­къс­на­то да по­ма­га. Не по-мал­ко дра­ма­тич­на е ис­то­ри­я­та на са­мия лъв от па­мет­ни­ка. По про­ект той тряб­ва­ло да е на вър­ха и да гле­да на се­вер. Но ру­мън­ци­те об­я­ви­ли про­тест: не мо­же­ло страш­ни­ят звяр да гле­да към тях, за­що­то то­ва на­ми­рис­ва­ло на те­ри­то­ри­ал­ни пре­тен­ции и ги пла­ше­ло. То­га­ва бъл­гар­ски­те влас­ти ре­ши лъ­вът да се обър­не на юг, но по съ­щия на­чин ре­а­ги­ра­ли Гър­ция и Тур­ция. На­мек­ва­ло се, че с то­зи акт бъл­га­ри­те тър­се­ли ре­ванш за Ньой­ския до­го­вор.

Ис­ти­на­та е, че всъщ­ност би­ло из­клю­чи­тел­но труд­но 12-тон­ния лъв да бъ­де ка­чен на вър­ха на пре­се­че­на­та пи­ра­ми­да на мо­ну­мен­та. Пък и там, го­ре, щял да се из­гу­би. За­то­ва е ос­та­вен на ед­на от пло­щад­ки­те. Брон­зо­ва­та скул­пто­ра е де­ло Ки­рил Ши­ва­ров, кой­то из­ра­бот­ва и ста­ту­и­те на бра­тя­та Ев­ло­ги и Хрис­то Ге­ор­ги­е­ви на вхо­да на Со­фий­ския уни­вер­си­тет. Ши­ва­ров пра­ви гип­сов мо­дел на лъ­ва, за да мо­же по не­го да бъ­дат от­ле­ти час­ти­те на ис­тин­ския лъв във Во­ен­на­та фаб­ри­ка.

Но през нощ­та ня­как­ва ва­го­нет­ка се от­ка­чи­ла, тръг­на­ла и уда­ри­ла мо­де­ла, раз­каз­ва пред БНТ Хрис­то Гъ­дев, син на майс­то­ра за­на­ят­чия от с. Шип­ка Хрис­то Гъ­дев, кой­то мон­ти­ра 8-мет­ро­ва­та брон­зо­ва скул­пту­ра. На сут­рин­та на­ме­ри­ли гип­со­вия лъв на пар­че­та.

За­то­ва по­доб­но на пов­тор­но на­ри­су­ва­ни­те чер­те­жи на па­мет­ни­ка, се на­ло­жи­ло из­ра­бот­ва­не­то на вто­ри мо­дел. Той оба­че ста­нал по-ху­бав – дъ­лъг 8 мет­ра и ви­сок 4.  Не е мог­ло да се от­лее цял лъв, връ­ща лен­та­та от раз­ка­зи­те на ба­ща си Хрис­то Гъ­дев. За­то­ва са от­ле­ти 52 пар­че­та от ме­синг. Спо­ред част от ле­ген­ди­те за от­лив­ки­те са из­пол­зва­ни гил­зи­те от Шип­ка, дру­ги – ста­ри бо­еп­ри­па­си в ра­йо­на на во­ен­на­та фаб­ри­ка в Со­фия. Кон­кур­сът за мон­та­жа на лъ­ва пе­че­ли имен­но майс­тор Хрис­то Гъ­дев.

Той съ­що е по­то­мък на опъл­че­нец. Мон­та­жът от­нел ця­ла го­ди­на. Вът­реш­нос­тта на лъ­ва е ку­ха. В нея има мно­го ста­бил­но ме­тал­но ске­ле, с ко­е­то се свър­зват от­дел­ни­те час­ти. Майс­тор Гъ­дев ос­та­вя и люк от вът­реш­на­та стра­на, през кой­то мо­же да вля­зат хо­ра, ако се на­ло­жи ре­монт. Пър­ви­ят та­къв ста­на не­об­хо­ди­мост ми­на­ла­та го­ди­на и ко­га­то рес­тав­ра­то­ри­те вля­зо­ха в ту­ло­ви­ще­то на звя­ра ах­на­ха от пре­циз­на­та ра­бо­та на Гъ­дев и хо­ра­та му. Ни­как­ва ко­ро­зия. За­що­то ко­га­то сгло­би­ли час­ти­те, във фу­ги­те меж­ду тях сло­жи­ли мед­на ла­ма­ри­на. Та­ка се за­рав­ни­ли всич­ки час­ти и се по­лу­чи­ла мо­но­лит­на фи­гу­ра без про­це­пи, през ко­и­то да про­ник­ва вла­га.

100 000 ду­ши, след ко­и­то 80 жи­ви опъл­чен­ци, от­кри­ват на 26 ав­густ 1934 г. па­мет­ни­ка на връх Шип­ка. На це­ре­мо­ни­я­та при­със­тва цар Бо­рис Тре­ти. Но лип­сва най-важ­ни­ят чо­век майс­тор Пе­ньо Ата­на­сов – Бом­бе­то. Ти­пич­но по бъл­гар­ски ни­кой не се се­ща да го по­ка­ни на офи­ци­ал­на­та три­бу­на, до­ри не спо­ме­на­ват име­то му, ни­що че той не сли­за 3 го­ди­ни от вър­ха, дя­ла с майс­то­ри­те си ка­мъ­ни­те на ръ­ка и бук­вал­но ос­та­вя кръв­та от ръ­це­те си по мо­ну­мен­та.

Наг­ра­ди има за всич­ки офи­ци­ал­ни ли­ца, но не и за не­го. Стро­и­те­лят гле­да це­ре­мо­ния от под­но­жи­е­то – ня­къ­де там до­лу, сред сто­ти­ци­те хи­ля­ди хо­ра. Дъл­бо­ко за­сег­нат, в след­ва­щи­те 30 го­ди­ни ни­то стъп­ва на вър­ха, ни­то каз­ва ня­ко­му, че е стро­ил па­мет­ни­ка. В род­но­то му се­ло на­у­ча­ват, ко­га­то не­го­ви съ­се­ди се връ­щат от по­се­ще­ние на мо­ну­мен­та, къ­де­то чу­ват ек­скур­зо­вод­ска­та бе­се­да.

Най-тъж­но е, че че стро­и­те­лят, кой­то да­ва на Бъл­га­рия най-ве­ли­чес­тве­ния й па­мет­ник, мос­тът на Стру­ма при се­ло Сту­де­на, фаб­ри­ка­та на стро­и­тел­но­то дру­жес­тво “Цик­лоп” край Гор­но­бан­ски път в Со­фия, ка­тед­ра­ла­та и Учи­тел­ски­ят ин­сти­тут в Шу­мен и до­ри къ­ща­та на То­дор Жив­ков на ул. “Обо­ри­ще”, уми­ра на­пъл­но неп­риз­нат.

standartnews.com/