Бюст-паметник на композитора акад. Петко Стайнов е открит в алеята на творците, в Борисовата градина, до откритата сцена. Незрящият гений е председател и един от основателите на Дружеството на българските компонисти (понастоящем Съюз на българските композитори), пръв директор на Народната опера и основоположник на “българския национален музикален стил”. Неговото дело и композиторско творчество оставят ярка следа в световното музикално наследство.
Идеята и предложението за бюст-паметник е на арх. Стефан Стайнов, председател на управителния съвет на фондацията “Петко Груев Стайнов“, Петко Стайнов-внук – управител на фондацията, Ценко Минкин – председател на Съюза на българските композитори, и Васил Долапчиев – председател на Съюза на слепите в България. В началото на миналата година беше създаден национален инициативен комитет, ръководен от акад. Юлиан Ревалски – председател на БАН, и бяха проведени редица събития за честването на 125-годишнината от рождението на композитора в цяла България.
Проектът на паметника е изготвен от именития ни скулптор проф. Валентин Старчев, художника Камен Старчев – негов син, и арх. Иван Аврамов, чрез възлагане от страна на фондация “Петко Груев Стайнов”, чиято основна цел е да разпространи и пази паметта за личността на Петко Стайнов и да популяризира българската класическа музика.
Фондацията е инициатор, също и основният инвеститор на проекта. Бюст-паметникът на акад. Петко Стайнов е с общ размер 290 на 60 на 45 см, с постамент, изработен от полиран гранит, с размери 200 на 60 на 45 см. Самият бюст е с размери 90 на 60 на 45 см, изработен от месинг.
Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. Той е представител на т. нар. второ поколение български композитори, един от основателите на дружеството на българските компонисти “Съвременна музика” (1933 г.) и негов председател до 1944 г.
На 11 години ослепява напълно и постъпва в новооткрития през 1905 г. Институт за слепи в София, където учи флейта и хармония. Учи и пиано. Овладява брайловия шрифт за слепи на български и немски език, с който си служи през целия живот. След завършването на института през 1915 г. се завръща в Казанлък, организира и дирижира хор, изявява се като пианист, написва първите си творби. Получава висше музикално образование в Германия в частен музикален лицей и частна консерватория “Розановски” в Брауншвайг (1920-21) и в Дрезденската консерватория. Завършва през 1923 г. и концертира в Германия като пианист.
През 1924 г. се завръща отново в Казанлък, където създава самодеен оперетен театър, става член на Дружеството на българските слепи (по-късно Съюз на слепите в България). Концертира като пианист в родния си град и в страната, включва се в музикалното дружество в града и организира хор и оркестър, които сам дирижира.
През 1927 г. се установява в София и започва работа като лектор (договорен преподавател) по пиано в Института за слепи (до 1941 г.). Известно време е председател на столичните хорове “Гусла” и “Родна песен”. Активно се включва в дейността на Дружеството “Съвременна музика”.
През 1940 г. е избран за редовен член на Българската академия на науките и изкуствата. Въз основа на доклад-предложение на Добри Христов с царски указ е назначен за директор на Народната опера и поддиректор на Народния театър, и за председател на Държавната филхармония (до 1944 г.). След 1944 г. заема отговорни постове – съветник по музикалните въпроси в Министерството на информацията и пропагандата (1945-48 г.), съветник първа категория по музикалните въпроси в Комитета за наука, изкуство и култура (от 1946 г.), директор на Института за музика. Многократно получава най-високи отличия. Произведенията му са свързани с народната песенност и ритмика.
Петко Стайнов е автор на 2 симфонии, 2 симфонични танца, 2 симфонични поеми и други концертни пиеси, на хорови песни и балади, няколко камерно-инструментални произведения и др. Утвърждава жанра на акапелната хорова балада в българската музика. Хоровите му песни като “Де бре, Димо” и “Изгреяло ясно слънце” и други са сред най-често изпълнявания репертоар на българските музиканти в страната и в чужбина.
Още с първото изпълнение в София на 4 януари 1927 г. от Българската народна филхармония с диригент Т. Хаджиев “Тракийски танци” стават емблематични за българската музика.
