Всяка година тържествата за Трети март са съпътствани от обществени вълнения и спорове дали датата е най-подходящата за национален празник. Трети март беше обявен за такъв без обществен дебат, с указ на председателя на Държавния съвет Петър Младенов от 27 февруари 1990 г. и с решение на последното комунистическо Народно събрание от 5 март 1990 г. Така поколения българи израснаха и израстват с един лозунг всяка година на националния празник – тържествено изказване на благодарност и признателност към друга държава, други народи и армии за постигане на вековната мечта за свободна и независима българска държава.
Преди отново да решават политиците, “Дневник” отваря темата за дискусия и започва с експертите, които най-добре познават историческите събития. Първо се обърнахме с въпроси към историци от БАН, Софийския университет “Св. Климент Охридски”, Великотърновския университет “Св. Кирил и Методий” и други научни институти. Днес от “Дневник.бг” ни предоставят интервю с доц. Стефан Дечев. Заглавието е на “Дневник”. Стефан Дечев е автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и в Софийския университет.
Смятате ли за основателни обществените вълнения всяка година “за” и “против” датата на националния празник 3 март?
– Да, смятам. И не мисля, че те са случайни, а неизбежни. През последните години в най-голяма степен определени кръгове у нас започнаха да изтъкват руската имперска идеология и обстоятелството, че Руско-турската война от 1877-1878 г. била част от добре познатите руски амбиции за завладяване на Цариград и Проливите. Говори се, че в крайна сметка става дума за преклонение пред чужда държава; за израз на комплекс за малоценност.
Изтъква се още, и то справедливо, че става дума за един все пак предварителен договор, с който нищо не се решава и дори самата Русия обявява, че след това този документ ще бъде преразгледан на бъдещ мирен конгрес. Изтъква се още как договорът от Сан Стефано е без никакво българско участие. Напомня се, че предвижда две години руска окупация, която Берлинският договор след това ограничава. Изтъква се още, че “Санстефанска България” е неосъществим мит.
Сега проблемите обаче са другаде. Да, дата не може да бъде мислена отвъд травматичния български опит от времето на легитимирания с българско-руската и българско-съветската дружба тоталитарен режим от близкото минало, когато бяха похитени елементарни граждански права и свободи. Но дата не може да бъде мислена и отвъд буквално изплувалите през последните години антицивилизационни и антиевропейски чудовища, които се струпват на връх св. Никола (Шипка). Достатъчни са само мракобесните имперски послания на руския патриарх Кирил преди няколко години, както и случилото се тази година на върха, за да видим, че имаме твърде сериозен проблем. Не може заради Руско-турската война от 1877-1878 г. да отхвърлим елементарни принципи на съвременната цивилизация и да потънем в блатото на Путиновите авторитаризъм, обскурантизъм, антиевропеизъм и война с цивилизацията.
Българите водят борба преди Руско-турската война, за да бъдат, както казва и Левски, “равни с другите европейски народи”. След нейния край неслучайно те изработват Търновската конституция, която има за своя основа всички стълбове на модерния конституционализъм и парламентаризъм, от Великобритания през САЩ до Франция, Белгия и останала Европа. В този смисъл, както писах преди време, можем да говорим за “евроантлантическата политическа мисъл и конституционна практика”. Говорим за идейна съкровищница, включваща идеите за народен суверенитет, разделение на властите (наречено от сегашния главен прокурор “десен екстремизъм”), ограничения на монархическите правомощия, отговорност на министрите, парламентарно управление, политически плурализъм, граждански права и свободи, върховенство на закона, независимо правосъдие.
А днес е ясно, че най-ретроградните, мракобесни и антиевропейски сили се идентифицират и дори превземат тази дата, веят руски имперски символи от миналото и издигат путинофилски лозунги, с което искат буквално да погребат европейска България и нейния избор. Те са против това страната ни да бъде част от европейското семейство и споменатия по-горе избор на нашите възрожденци и бащи на Търновската конституция, обърнали се към “евроантлантическата политическа мисъл и конституционна практика”.
Анализатори коментираха по повод отминалия 3 март да се запази като национален празник, защото има разлика между Русия на добрия император Александър Втори и СССР и Русия на Путин?
– Това е направил още Стефан Стамболов от 1887 до 1894 г. Въпреки прекъснатите дипломатически отношения след ноември 1886 г. през неговото управление денят продължава да се отбелязва като “Освобождение на България”. Ала той се е опитал да направи ясно разграничение между добрия Александър II и лошия Александър III, предишната и тогавашната руска политика. Не на последно място, това е бил и единственият начин, по който Стамболовата линия на отстояване на суверенитета на страната пред Петербург е можела да бъде прокарана в едно общество, което е все още хипнотизирано от Русия и руския цар. Сам Захари Стоянов, който подкрепя Стамболовата политика, измисля рефрените – ние водим борба срещу 5-6 души; царя го лъже жена му, която е немкиня; Русия се управлява в момента от немци. Всичко това са похвати и трикове, за да се прокара политиката за самостоятелност на България.
Днес, след повече от 100 години, ние нямаме нужда от всичко това. Паметниците, посветени на жертвите от войната 1877-1878 г., трябва да останат, но не може всяка година националният празник на България да бъде предизвикателство спрямо стремежа ни “да бъдем равни с другите европейски народи”.
Ако смисълът на националния празник е да обединява народ и власт, как изглежда събитието, което e изпълнило или би могло да изпълни такава роля?
– В него трябва да се припознават хората, да не води до подобни разделения, да не е повод за ежегодни скандали, да е вече утвърден, да има изградени навици, практики и традиции в обществото за неговото отбелязване.
Най-често са обсъждани като подходящи са датите на Съединението (6 септември 1885), Денят на независимостта (22 септември 1908), също и 24 май?
– Мисля, че и трите имат своите плюсове и минуси. Около Съединението днес има консенсус, макар в началото самото събитие да води и до разделение. Това разделение е и малко известно сред широката публика, а и сред недочели историци, които преди няколко години ме питаха какво е то.
Достатъчно е да помислим за наричането от бивши румелийци, и то с чувство на превъзходство, на Княжеството “Шопландия”, и хората там “шопи”, или пък упоритото говорене за извършено след 6 септември 1885 г. “присъединение” и “завоевание”, или пък да споменем за позивите, с които после се представя от емигранти русофили 6 септември 1885 г. за най-черната дата в българската история. Та дори и 20-те и 30-те години на XX в. стари български политици от онова време продължават да отхвърлят тази дата. Неслучайно тя така и не се налага като официален празник, макар позитивната й натовареност в хода на годините да расте.
Но силната страна на 6 септември 1885 г. е в това, че е самостоятелно българско дело. То слага край на задкулисната власт на Азиатския департамент в Петербург, на руското дипломатическо агентство в София и руското консулство в Пловдив над българската политика както в княжеството, така и в Източна Румелия.
Освен това около Съединението, неговата подготовка, реализация и защита повод за празнуване имат всички държавни институции, както и различни социални и професионални общности. Така например имаме участие на всички политически и обществени фактори: възкресилият възрожденските традиции Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), монархът Александър I, правителството начело с премиера Петко Каравелов, парламентът с председател Стефан Стамболов, успешната дипломация начело с външния министър Илия Цанов, войската (източнорумелийската милиция начело с майор Данаил Николаев), четите и най-вече – Голямоконарската начело с Продан Тишков-Чардафон; цялата българска армия, чиито победи след агресията на крал Милан утвърждават Съединението.
Има възражения, че при Съединението е изоставена Македония?
– Македонско участие в движението за Съединение има както в началото, така и по-късно и то е твърде сериозно. Комитетът, който работи за Съединението, се създава на 10 февруари 1885 г. в къщата на Иван Андонов в Пловдив на тайно събрание. В него влиза и Спиро Костов, родом от Велес. Първоначално организацията се подвизава с имената Македонски комитет, Българо-македонси революционерен комитет, Тайний революционен комитет, Таен централен българо-македонски комитет, Тайний революционен македонский комитет. Спиро Костов урежда после привличането в работата на комитета на Андрей Ляпчев от Ресен, Пере Тошев от Прилеп, Христо Татарчев от Ресен и Петър Кушев от Велес, всички ученици в Пловдивската гимназия. През април 1885 г. вече организацията е наречена Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). БТЦРК поддържа още връзки с активистите на македонските дружества в княжеството, сред които се откроява Димитър Ризов от Битоля.
Та събитието не се отнася само до Княжеството и Източна Румелия. С отбелязването на този ден се отдава дължимото и на македонските българи.
А обявяването на Независимостта на 22 септември 1908?
– 22 септември 1908 г. има предимството, че в повечето държави именно Денят на независимостта е обявен за национален празник. Но с този празник у нас се отбелязва нещо, което е станало най-вече в дипломатическите кулоари. Обществеността тогава не е била толкова ангажирана и мобилизирана, както това става със Съединението. Заедно с това този ден наистина дава сила на едноличната власт, което води според много съвременници до по-сетнешните национални катастрофи.
И това не са някакви комунистически измислици. Отговорността на цар Фердинанд след войните става част от един национален консенсус. Поради това и датата не се е наложила като празник дори и преди 9 септември 1944 г. Но тъй като този консенсус е вече забравен, по аналогия с други държави тази дата днес има немалко привърженици.
Все още ли отговорността е на единствения по дефиниция виновник цар Фердинанд, не се ли отчита и ролята на тогавашните международни фактори?
– Не, отговорността няма как да не е и на онези представители на политическа класа. които са ангажирани с управлението и с вземането на решения по онова време.
Подходящ ли е 24 май, обичан от всички български празник на писмеността?
– На пръв поглед би бил подходящ. Той е традиционен празник. Отбелязва се непрекъснато вече над век и половина. Едновременно има и църковна, но и светска осанка. Има съгласие в обществото за важността му. Той преминава пътя от църковен празник, придобил постепенно и политически заряд по време на борбата за самостоятелна българска църква, към по-сетнешен училищен празник. В хода на времето се превръща наистина в празник на словото, на духовността, на просветата, на културата, на собствено българския влог в науката и културата.
Но все пак не бива да забравяме, че за разлика от 6 септември или 22 септември, или 20 април денят на светите братя Кирил и Методий не е само български. Той се отбелязва и в няколко други страни. Напоследък около празника дори се случват неща, които биха създали още по-голямо неудобство. Техен връх беше последното решение на Народното събрание, което показа, че вместо с течение на времето България да има едно наистина просветено и духовно отношение към датата 24 май, да осъзнава нейното място в европейската култура, тя все повече затъва в тесногръд национализъм.
Споменахте 20 април 1876 г., Априлското въстание, макар че споменът не носи празничност, а трагизъм?
. Това с трагизма е най-малкият проблем. На мен лично този празник и това въстание са ми твърде симпатични. Мисля, че дори недостатъчната подготовка, краткостта и трагизмът им придават по-голям драматизъм. Мисля, че 20 април 1876 г. би бил един нелош национален празник на България, още повече че съвпада с пролетта и раззеленяването на природата.
Лошото е, че няма общонационални традиции в отбелязването на 20 април. И тук причината е подобна като тази със Съединението от 6 септември 1885 г. Голяма част от следосвобожденската българска политическа класа е встрани от организацията и провеждането на събитието през 1875-1876 г. Поради това и не без основание смята, че с него и символният му капитал биха се окичили фигури като другарите на Л. Каравелов и Хр. Ботев – Стамболов, Захари Стоянов и техните съратници.
Не че не е имало опити да се придаде на Средногорското въстание и 20 април 1876 г. по-голяма важност. Това става например по време на политическата криза от 1886-1887 г., както и от студентите през април 1901 г., когато отбелязването му е част от символната им борба срещу консервативната и застаряваща българска политическа класа, нейния флирт с Русия и руския царизъм, изразил се в начинанията цяла България и центъра на София да бъдат осеяни с руски имперски знаци и паметници. Тези инициативи са и част и от политиката на монарха Фердинанд след Стамболов за съюз с царска и самодържавна Русия.
Вашето мнение за най-подходяща дата от гледна точка на държавност, единомислие на държавен глава, правителство и народ?
. Аз лично съм за 6 септември и Съединението именно като самостоятелно и успешно българско дело, в което са въвлечени всички държавни институции, както и обществеността. Някои високопоставени историци, в миналото и сега, в желание за оригиналничене изтъкват, че 6 септември нереалистично повдигнал българското самочувствие и вдъхновил българския териториален максимализъм. По този начин станал причина за по-сетнешните катастрофи.
На това бих възразил, че териториалният максимализъм е видим още от 60-те години на XIX в. около църковната борба, когато някои виждат едновременно Солун, Одрин, Ниш и Кюстенджа като български. А пък и ако погледнем центъра на София от навечерието на войните, той не е чак такъв израз на прекалено българско самочувствие и липса на всякакви комплекси.
Що се отнася до споменатите от мен в началото разделения след 6 септември 1885 г., то и Френската революция е довела до кръвопролития, но французите я празнуват. В крайна сметка нека има дискусия и широко обсъждане. Но едно е ясно – 3 март не може да остане.
Всъщност малко хора си дават сметка, че 3 март се задържа като празник именно защото, както днес се изразяваме, при сключването на Санстефанския договор няма българи. По този начин неговото надмощие спрямо всички останали възможни дати се дължи на борби между различните сегменти на едновремешната политическа класа. Реформистите, просветителите и консерваторите от времето на Османската империя и след нея са били срещу 20 април, който би дал приоритет на предишните революционери. Свалените от власт на 6 септември 1885 г. румелийски “лъжесъединисти” (членовете на тамошната Народна партия и по-сетне едноименната в съединена България), които остават тежки и влиятелни политици, са до края на живота си срещу тази дата.
По-късно пък цялата политическа класа след погрома от войните е срещу 22 септември заради абдикиралия цар Фердинанд. Така, в острастените партийни боричкания някак Руско-турската война и 19 февруари/3 март се се оказали неутрални и надпартийни.
Днешната българска общественост обаче не би трябвало да има този проблем, тъй като никой от политическите залози между Освобождението и 9 септември 1944 г. не стои в наши дни със същата актуалност. Никой не може конкретно да се възползва от 20 април, 6 септември или 22 септември. Те са се оттеглили назад във времето и са придобили отдавна общонационален характер – отвъд тънките текущи политически сметки.
Дневник.Бг/
